...Чаках автобуса, беше малко мъгливо и дъждовно, ръмеше.Нещо ми беше кисело, пак бях в дните дето "всички жени стават гаднярки". До Университета ми се поразведри, пък и отвътре ми беше едно такова,готино направо. Както винаги,когато тръгвах към лекции.Не се чувствах в най-секси периода си, но ми беше приятно да видя,че погледите на няколко човека,минаха през мен, с явно одобрение. И новите дънки си заслужиха да търпя болките в корема.Дааа..
Винаги съм харесвала миризмата на Университета. И тези коридори.Тук се чувствам като у дома си.Обичам това пространство,това огромно пространнство...Забързаните студенти, и тази особена миризма, малко прах, лек студ.Тук винаги,ама винаги се чувствам добре.Дори, когато вися за поредния изпит и адреналина ми се качва до мозъка,пак ми е хубаво.
Винаги съм знаела,че ще уча тук..Като дете,често пъти, минавайки покрай сградата, ме обхващаше едно особено чувство.Тя ми изглеждаше огромна и така величествена. И в детското ми съзнание аз знаех, един ден ще уча точно тук.
За вечерта бях вече във форма. Харесва ми да слушам музика, харесва ми да се смея,а и смеха ме харесва.
Когато бях малка, имах една съседка.Тя все казваше,че моя смях се чува от края на улицата и никога не може да ме обърка.И все това чувах,колко хубаво се смея,и как съм все усмихната.
И защо пък да не съм?Аз просто така си се чувствах,усмихната. И все мечтаех.Ама само как мечтаех. Вижте,хубавото е,че не съм се променила.Освен на години.
Както винаги около мен е тълпа.Харесва ми да съм сред хора..Да си говорим, да споделяме.И като се има предвид,че хич,ама хич не съм от мълчаливите е доста шумно около мен, и се забавлявам искренно..Живота е просто хубав.Аз съм млада и хубава, и ме чакат само хубави неща, само хубави.Хубав е хубава дума..
...Има малко слънце,но е доста студено навън...Усещам го,през всичките си дрехи.Нали уж идва пролетта, не разбирам.И в къщи нещо ми е студено, дядо ми не е добре, криво ми е..Винаги съм живяла с него и с баба.В смисъл и те с мен и родителите ми,и винаги е топло и уютно у дома.Виждам,че страда,а той е толкова добър и търпелив човек, не се оплаква.И винаги,ама винаги ме чака да се върна.Стаята му е до входната врата и когато се прибирам,той все си намира работа до прозореца.Независимо колко е часът.Ма как не спи този дядо,5h сутринта е примерно?Гадно ми е,че не мога да му помогна някак...И трябва да бързам, имам лекции,после среща.Може пък да е по-добре като се върна.
Толкова е тихо.Студено е.Не я познавам тази къща,тази не.И това...това тяло,не е на моя дядо! И какви са тези хора дето ми се мъкнат тука, и как си позволяват да казват,че страдат?!За кого?!За какво?!Болката ме задушава, нищо не виждам,не ми пука..Как така е толкова празна тази стая?! Аз имам да му кажа толкова неща?Това ли беше?Това ли е живота?Бясна съм, разкъсва ме такава болка,че,...че нищо,за първи път нищо не мога да променя..и това ме смазва!
И страх, и как може да ме е страх толкова..Мразя къщата, мразя стаята.Искам да ме няма, да не се прибирам тук...Да бягам..Да изляза колкото се може по-бързо..
Едвам смогвам да обуя обувките,и тичам презглава извън къщи...Ох,така е по-добре..Навън съм ,има въздух,дишам..Тъмно е на улицата,но съм навън и ще дишам по-леко няколко часа поне, преди да се прибера...Продължавам да вървя към спирката.
Господи,какво..какво става...Останаха само очите ми,но..къде съм аз..?Нямам тяло,няма ме..Не ми е забавно, страх ме е...Искам да тръгна,но нямам крака...не имам,тук са,но...Боже,аз съм останала само по очи.Аз цялата съм едни очи,не усещам нищо друго.Бъскането на сърцето ми,и как се изпотих само, и този смразяващ панически ужас.Какво ми става?!Нека поне опитам да стигна до пейката на края на улицата..но не мога,не мога да контролирам краката си,по меки са от гума и само ако можех да се хвана за нещо.Гади ми се,треперя..Майчице,добре че няма хора в тази тъмница,какво ще си помислят? И какво ми става?Съвсем съм откачила.Май съм малко по-добре,но съм толкова отмаляла,и така ми е гумено всичко.Я да стигна до пейката.Ох,малко да си почина..И усещам,че съм пребледняла,чак имам капки пот и това гадене.Не мога така да се кача на автобуса...Майко мила,какво ми има ???А и не ми минава..Господи,какво да правя, дори не мога да стана от тук,какво да правя Господи?!
Следва продължение.
Живот
P.S.Всяка дума е истина, не търся харесване.Това беше първият път, когато изпитах паническа атака, точно седмица след погребението на дядо...
