EVROPEA
ФОНДАЦИЯ ЕВРОПЕЯ
Всички права запазени.
2007-2008 All rights reserved
за нас    |    мисия      |      новини       |      за контакти      |   форум       |   речник на фобиите    |     речник на страховете
начало
видове разстройства
паническа атака
паническо разстройство
агорафобия
дисоциация
ПР и бременност
профил на ПР
сезонно разстройство
депресия
имате ли ПР
ПР и децата
ПА и двете възможности
диета при ПР
стимулант за страха
всекидневие и ПР
новини
карта на сайта
страх
психоанализа на страха
опознаване на ПР
лечение на ПР
причини за ПР
недостиг на внимание
отказ от секс
пристрастеност към секс
10 тайни на ПР
вие и вашия лекар
фибромиалгия
нарушения на съня
визия на ПР-страдащ
дентална фобия
психотерапия
натраплива невроза
стрес разстройство
клаустрофобия
социална фобия
сърдечен проблем
епилепсия
ниско самочувствие
смяна на работа
panic survivor
истински истории
близките и ПР
въпроси и отговори
биполярно разстройство
дислексия
как да изберем правилния психотерапевт
скала на страха
тиреотоксикоза
нощна паническа атака
бензодиазепини
гастроезофагиален рефлукс
световъртеж
алкохолизъм
бременности и антидепресанти
странични ефекти на антидепресантите
аспартам
гняв
протакане
булимия
слънчев  и топлинен удар
нива на страха
шизофрения
блог за паническо разстройство
Новини и информация на английски език за паническо разстройство, агорафобия, деперсонализация и други тревожни разстройства, може да намерите на  следния линк:
www.panic.evropea.com
Истински истории на хора, преборили се с паническото разстройство
Въпроси и отговори, засягащи паническо разстройство
Паническо разстройство:
Здраве:
А живота продължаваше, независимо какво исках аз.Странно,тези дни,тогава, установих,че не всичко и не винаги зависи от мен..До тогава смятах,че светът ме чака с отворени ръце.Е, не би. Имаше една песен на Васко Кеца,за клоуна..Който, всяка вечер си ляга уморен,до утре вечер в другия спектакъл..А спектакъла при ме стана безкраен..
-Няма ли да ходиш на лекции? Нали каза, че ще ходиш??
..Едвам вдигам глава, толкова ми тежи, уморена съм..Да, казах, за да ме оставите на мира, казвам си аз, но ще трябва да измисля нещо. Пак… Някак все по-често започнах да си намирам извинения да не правя това или онова. Изпитвам такава умора, такова отчаяние. Нищо не ме радва, всичко е сиво. И много боли. Тази болка не спира. Уж минаха два месеца, нали така каза Отеца на погребението, че времето лекува. Тогава защо още боли? Създадох си навика да прекарвам повечето време в едно кафе, близо до нас. Само не у нас. Забелязах, че изобщо не ползвам думата "къщи", говорейки с някой. Обикновено казвах:трябва да се прибера там..Или нещо от сорта..Това, което не разбирах е абсолютната липса на желание да правя каквото и да било..Боже,аз едвам намирах сили да се изправя..Тук парадокса беше,че НИКОГА не си позволявах да остана сама в у дома си.От предната вечер се информирах кой къде ще е, за да знам какво да правя,и ако установях,че ще съм сама,незабавно изчезвах..Въпреки жестоката умора, която чувствах непрекъснато,аз намирах нечовешки сили да стана и да изляза буквално за минути,само и само да не остана дори миг в къщата сама.Дори започнах да се оправям аламинут,крайно нетипично за мен,и женското ми гласене преди,за да не остана и секунда по-дълго или след някой от родителите ми.Невъзможно ми беше да го помисля дори. Думата "сън", стана крайно недостижима цел..Аз никога не гасях лампата, най-малкото потрепване или шумване ме караше да подскачам, непрекъснато в главата ми се въртяха сцени от миналото или от погребението,имах странно чувство за вина,постоянна тревожност, от която полудявах, и не можех да спра по никакъв начин.Бях се превърнала в кълбо от нерви, посърнало, уморено, съсипано същество.Инстинктивно усещах,че когато съм извън къщата,се чувствам по-добре. И няма думи, не и толкова силни да опиша момента на връщането ми там. Стаената тревожност и страх избухваха с пълна сила, буквално се задушавах, гаденето се надигаше и напъните за повръщане чак отхвърляха главата ми, студената пот и треперенето ме заливаха като вълни, и не бях в състояние по никакъв начин да си отключа вратата на която стоеше некрологът. Спомням си денят, в който го сменихме с нов, със снимка. Имах чувството, че очите от снимката ме следят, гледат ме, обвиняват ме..Не можех да приема, че Тази снимка стои на Този некролог и то на Тази врата, Моята! От мен се искаше да продължа да живея, но никой не ми показа как.Никой не бе научил или подготвил, нито дори загатнал. Гледах около мен, роднините ми страдаха, но живееха. Нормално..Спяха, хранеха се.Справяха се.
Това затвърди усещането ми, че причината да се чувствам така е у самата мен, явно аз не можех да се справя.Трябва да се справя!!! Трябва! Как я мразех тази дума. Тя стана като синоним на всичко, което някак ми се изплъзваше вече. Трябва да спя-но не мога. Трябва да чета-но не мога. Трябва да ходя на лекции-но не мога. Трябва да спра да плача-но не мога.
Трябва-не мога.Животът ми започна да се върти, около това, какво трябва и какво не мога да направя. и резултата все повече ставаше в полза на думата с отрицанието.
Някъде по това време, родителите ми започнаха да забелязват, че все пак има нещо нередно при мен..Споделих, че не се чувствам добре, не мога да спя. Накрая наговорих всичко, което мислех и чувствах. Със сърцето си знаех, че имам нужда от помощ, знаех го. Майка ми предложи да спя при нея известно време, но и там не гасях лампата.Споделих за странните си усещания.Че не усещам добре краката си,че имам доста силно сърцебиене,че ми се вие свят..Опитах се да обясня, как на моменти изчезвам, тялото ми изчезва и колко смазващ страх ми причинява това. Разбира се,моите изявления предизвикаха тревога..Явно съм се справяла доста добре,и до тогава освен тъгата ми,май никой не бе забелязал нищо друго нередно.Все пак,при дадените обстоятелства,бе нормално да се променя донякъде.Това бе първият човек,близък и любим човек,който губех.
Започнах всекидневно да споделям,че не се чувствам добре,и че ме е страх.Думата страх,се повтаряше непрекъснато, във всяко мое изречение.Виждах,че ги тревожа,но така ми олекваше мъничко и аз съвсем съзнателно все търсех някой на ,който да говоря по темата..
Времето си минаваше,и не виждах подобрение у себе си..Всячески се опитвах да се измъкна от този странен транс в който живеех. Все едно не бях аз, често се наблюдавах сякаш отстрани. Да, аз буквално излизах от тялото си, и това ми докарваше атаки на вълни, дъх не можех да си поема. Започнах сериозно да се питам наред ли съм? И тъй-като усещането беше близко до полудяване, съвсем се сривах. Цялото ми време започна да се състои в това, да се опитвам да се държа и да изглеждам нормално, да се наблюдавам и да чакам. Да дойдат отново Онези неща. Тогава незнаен,че се казват Панически Атаки,а състоянието ми като цяло-Депресия.И разбира се,те не ме подвеждаха.Връщаха се пак,и пак..До полудяване, до затъпяване, до безкрай. След поредната такава гостенка, аз нямах сили да мръдна, всяко едно движение ми костваше двойно усилие, умората беше жестока. Обяснение-нямах. И тъй-като тези пристъпи ме изтощаваха, а депресията ми се засилваше, аз започнах да пропадам в някаква дупка.Всичко се въртеше около това да чакам да ми стане зле, да се опитвам да живея в къщата, както мога, и да плача..Започнах постепенно да занемарявам доста неща и вътре в себе си съвсем съзнателно започнах да деля живота си на сега-и преди. Не се познавах, не се харесвах. И пак инстинктивно започнах да търся начин да се оправя. Бях чакала няколко месеца, но не само не бях по-добре. Аз бях много по-зле. И вече бе видно, че страдам.Видно за хората у дома.Навън.Навън аз не показвах нищо,да,бях станала по-тъжна,по-мълчалива,някак нервна.Е, поотслабнала доста и тези сенки. Но все пак, загубила съм близък,простено ми е.Използвах тази хорска нагласа и започнах да споменавам честичко, че съм загубила дядо,за да мога впоследствие спокойно да изглеждам, така както се чувствах.Смазана. Но относно другите неща, онези странните усещания и дума не казвах навън. Някак чудно за самата мен, се срамувах. Имах чувството, че може би сама съм си виновна и също толкова виновно ги премълчавах.
Винаги съм била много чувствителен човек и крайно емоционален, и винаги с гордост го бях казвала. Сега същите тези качества ми изиграха лоша шега. Бях почти убедена, че ако не бях толкова това. и малко по-малко онова,е нямаше да съм така,в това състояние,и сама затвърдявах чувството на вина у себе си.
Още навремето, винаги съм смятала,че психолозите и психотерапевтите имат място в живота на хората.Харесвах тези професии,и чувството за срам на някои хора да потърсят съвет,ми е било абсолютно непонятно.
Реших да направя точно това,да търся съвет.Нямах много избор,по-точно избора беше психолог в кварталната поликлиника.Вярвах, че като изляза от него кабинет, ще са ми пораснали крила най-малкото. Вярвах. Помолих баща ми да ме придружи до там, измисляйки си крайно основателна причина. Вече бях започнала да се специализирам в това, някой някъде да идва с мен, да не съм сама.По-скоро тогава го правех почти несъзнателно,следвайки инстинкта си.А той беше, че когато съм с някой се чувствам по-добре. Пред кабинета бях само аз. По надолу по коридора имаше две баби. Спомням си нещо забавно дори. Явно бабите бяха от тези, дето все висят там, и знаеха всяка врата на кой лекар е. Такива съжалителни погледи ми отправиха, почти се усмихнах, защото след съжалението в очите им,прочетох любопитство.Какво ли и е на тая булка тука,а?Горката,сигурно с главата нещо.Да
бе какво друго,гледай,не е недъгава да кажеш.
Явно от мен се очакваше да се тръшна в гърч на земята или поне да започна да се хиля, като идиот, че да оправдая присъствието си пред въпросния кабинет.
Вратата се отвори,и бях поканена да вляза.
Влязох, съблякох си платото и приседнах на едно малко канапе.Пред мен имаше масичка с пепелник, а психолога седна срещу мен.Подаде ми цигара,аз отказах по простата причина,че ръцете ми трепереха неистово.Той запали,издуха дима срещу мен,и с най-спокойния глас на света каза:
- С какво мога да помогна?За какво става въпрос?
В този момент сякаш лавина се отвори в мен.Исках да викам,да крещя,да разкажа за всички безсънни нощи,страхове,кошмари,изтръпвания,замайвания. За болката,за мъката,за отчаянието си.И от целия този водовъртеж на мисли, в главата ми изплува само една: ИСКАМ СИ ЖИВОТА ОБРАТНО!
...и започнах да плача,все по-силно и по-силно...
Живот
Следва продължение.
Бележка на редактора: Фондация Европея, благодари на момичето, избрало псевдонима Живот, което реши да сподели борбата и пътя, по който е минавало и минава, сблъсквайки се всеки ден с терора на паническите атаки. Това е нейният начин да бъде полезна и да помогне  на всички, които страдат от паническо разстройство Всяка нейна изповед ще бъде публикуване без намеса от наша страна. Текстът е напълно автентичен.
Дневниците на моя живот с паническо разстройство
Чудех се какво име да сложа под писмото си,и под всичко, което ми се иска да започна да ви изпращам...Не бива да е празно мястото там...и изведнъж ми хрумна.Ще се подписвам така: Живот.
Какво би могло да е по-кратко и по-изчерпателно от самия Живот?
3)Искам си живота обратно
Част:
/1/2/ 3/4/5/6/
Дневниците на моя живот с паническо разстройство