EVROPEA

за нас    |    мисия      |      новини       |      за контакти      | форум    
ФОНДАЦИЯ ЕВРОПЕЯ
Всички права запазени.
2007-2010 All rights reserved
блог за паническо разстройство
начало

видове разстройства

паническа атака

паническо разстройство

агорафобия

дисоциация

ПР и бременност

профил на ПР

сезонно разстройство

депресия

имате ли ПР

ПР и децата

ПА и двете възможности

диета при ПР

стимулант за страха

всекидневие и ПР

новини

карта на сайта

страх

психоанализа на страха

опознаване на ПР

лечение на ПР

причини за ПР

недостиг на внимание

отказ от секс

пристрастеност към секс

10 тайни на ПР

вие и вашия лекар

фибромиалгия

нарушения на съня

визия на ПР-страдащ

дентална фобия

психотерапия

натраплива невроза

клаустрофобия

социална фобия

биполярно разстройство

сърдечен проблем

епилепсия

ниско самочувствие

смяна на работа

panic survivor

истински истории

близките и ПР

въпроси и отговори

биполярно разстройство

дислексия

как да изберем правилния психотерапевт

скала на страха

тиреотоксикоза

нощна паническа атака

бензодиазепини

гастроезофагиален рефлукс

световъртеж

алкохолизъм

бременности и антидепресанти

странични ефекти на антидепресантите

аспартам

гняв

протакане

булимия

слънчев  и топлинен удар

нива на страха

шизофрения


За силата на човешкия дух или как преодолях пристъпите на паника и страха си от смъртта, без успокоителни и терапевт



Ще започна с извода, който си направих от цялата история, която ще ви разкажа. Всички проблеми на човек (здравословни, психически, в отношенията му с хората и несправянето му в живота) идват от неправилното му мислене и недостатъчното му добро отношение към себе си и към останалите. Никой не можем да виним за това, което не са ни научили в училище, нито за родителите, които са ни се паднали. Ярките личности обаче светят именно с това, че не са се пречупили въпреки обстоятелствата. Малко хора могат да променят обстоятелствата. Но всеки може да промени себе си. Процесът е бавен и труден, но е единственото нещо, което си струва.

На 10 годишна възраст беше първата повратна точка в живота ми, когато баба ми грубовато ми съобщи, че съседското детенце се набучило на някакви железни пръти на недовършен строеж и умряло. Неделикатният й подход отключи в мен бездна – ужасът, че смъртта ще споходи и мен един ден, независимо, че още съм на десет. Усещах как времето отлита с всяка секунда. Неадекватната реакция на родителите ми, които когато тичах уплашена посред нощ в спалнята им, ме гледаха сякаш съм луда, разтегна този ужас във времето. Ако бях се вкопчила в мисълта, че те са виновни за моите страхове, никога нямаше да се взема в ръце и да променя обстоятелствата. А те не бяха виновни. Нито те, нито родителите им, които ги бяха възпитали така. Всеки прави това, което е по силите му. И както всичко останало в живота, когато мина време и погледнах назад, видях, че е имало за какво да премина през всичките трудности. Страхът ми от смъртта ме научи на силна концентрация. Понеже в продължение на 20 години скачах посред нощ сама, подгонена от ужаса, че един ден съзнанието ми ще изчезне, святках лампата и първите години заставах засрамено пред врата на спалнята, където родителите ми спяха, чудейки се дали да потропам и да се сблъскам с неразбиращия им поглед, от дете се научих да изключвам мислите си тотално, защото алтернативата беше потапяне в УЖАСА. Дори когато пораснах, често се събуждах с изтръпнали от страх крака, скачах с апломб от леглото и святках лампата, а бедният ми компаньон се чудеше какво става. Исках да избягам, но нямаше къде. Бях приклещена между раждането ми и смъртта, без да си спомням някой да ме е питал дали го искам. Понякога чувствах как косъмчетата на главата ми се изправят и това ме стресираше още повече. Израснах с жизненоважния за мен въпрос: Има ли Бог? Има ли живот след смъртта? Питах всички, но никой не беше достатъчно убедителен. Четях философска, научна или религиозна теория, но никоя не чувствах близка до логиката си. Страхът ми от смъртта ме направи отворена и любознателна. Започнах да медитирам и да изучавам будизма. Може би именно заради силно развитото ми умение за концентрация, веднага се научих да изключвам тотално ума, емоциите и тялото си и да изпадам в дълбока медитация. За пръв път почувствах с всяка фибра от тялото си, че има нещо отвъд това, с което съм свикнала да се идентифицирам – нещо, с което сме едно цяло и което никога не престава да вибрира. И никога в реалния живот, с тяло, ум и емоции, не бях се чувствала толкова спокойна, толкова добре, колкото в това състояние на съзнанието. Страхът ми от смъртта ме научи, че има различни състояния на съзнанието. В следващите месеци имах удивителното изживяване да си позволя да развия мислите за смъртта, които се бях научила да стопирам цели 20 години. Установих, че навлизайки надълбоко в страха, той се изпарява! Чувствах, че може и да умра с този ми опит в този живот, но същността ми никога нямаше да умре. Бях горда със себе си. Освободих такава енергия, че се почувствах безсмъртна, силна, свободна и непречупваема. Страхът ми от смъртта ме научи, че смъртта е само момент на тотално изпускане на контрола, момент, в който се предаваш до край, за да се родиш отново. Това беше втората повратна точка в живота ми. Отворих нещо голямо, което в последствие и за моя изненада се оказа... кутията на Пандора.
Отстрани погледнато, не ми личеше с какво се боря. Животът ми се развиваше във възходяща линия. Всичко, с което се захващах ми се удаваше. Изглеждах добре, обичах да контактувам с хора, вършех си всичко сама. Немалко хора биха завидели на това, което се виждаше отвън. Но вътрешно бях непрекъснато недоволна, взискателна и нещастна. Исках още и още, все нещо не ми стигаше. И когато бях на върха, и имах всичко, бях най-нещастна и се оглеждах наоколо, чудейки се как хората съумяват да живеят в хармония със себе си. Животът ми вече нямаше смисъл. Единственият светъл лъч беше човека до мен, с който деляхме скърби и радости от много години. Той единствен знаеше как да ме успокоява. Така се случи обаче, че точно тогава го загубих, и то след грозни разправии и сцени. И сякаш загубих себе си. Изпаднах в депресия. И както винаги, реших да си самоназнача лечение – дотогава гълтах хапчета за каквото ми падне – и просто отидох при една психиатърка и й обясних подробно какви са ми проблемите и как страдам от маниакална депресия (диагноза, която сама си поставих). И тя се съгласи с мен и просто ми изписа някакви регулиращи настроението хапчета. На седмия ден откакто започнах да ги вземам се озовах в зверско задръстване, от което не можех да се измъкна. Току-що затварях телефона с бившия ми и бях обляна в сълзи, почти излязла от кожата си, когато започнах да чувствам как тръпки полазват цялото ми тяло и как губя контрол над себе си и над живота. Не можех да управлявам повече нищо. Изскочих разтреперана от колата и почуках притеснено на прозореца на джипа зад мен, обляна в сълзи и с треперещи ръце. Казах на шофьора, че нещо ми става, че не знам какво и че трябва да ми помогне. С две думи – държах се като луда. Само лъскавата кола, от която излизах му вдъхваше някакво доверие. После се озовах в спешното на Военномедицинска академия, където никой не ми обърна внимание, освен овесилите нос отчаяни хорица пред кабинета на доктора, които гледаха как едно младо симпатично момиче си говори само, сяда по пода и става, тръгва нанякъде и се връща, и клатеха обезпокоено глави (сигурно се кръстеха наум: "Да не дава Господ"). Хем бях в себе си, хем виждах жалката картинка, която представлявах отстрани. Биха ми един диазепам и се успокоих. Оттогава вече не можех да карам колата си сама. Не желаех да стъпя в столицата заради задръстванията и отчуждението. Не можех повече да остана сама. Зарязах университета малко преди държавния изпит, защото стоейки в залата сред толкова много хора, се притеснявах, че ще припадна или ще се развикам, или ще се изложа по някакъв начин. Чудех се защо няма лекари по обществените заведения и как живеят самотните неподвижни пенсионери. Не можех да ходя никъде сред хора, дори и сред приятели, защото изпитвах ужасен ирационален страх. Без да зная от какво. Просто изпадах в балон, като във вакуум. Реалността не ми се струваше реална. Гледах ръцете си и имах чувството, че не съществуват. Едно от най-тежките неща, с които се борих, беше отнемането на моята независимост. Ако някак си се бях оставила на грижите на майка ми и баща ми и бях приела, че ще съм зависима, животът ми щеше да поеме съвсем различна посока. Но аз не го приех. Всеки път, когато се почувствах по-добре, се опитвах да се справя сама. И всеки път, оставайки сама, пристъпите ми се засилваха. Минах през фазите, когато си направих всички видове изследвания, защото мислех, че имам тумор, получавам инфаркт/инсулт, полудявам, имам нещо на кръвта, на главата, на гърлото, мислех, че си гълтам езика, че се задушавам, дори веднъж си внуших, че ослепявам. Постоянно се самоизследвах. Бях се превърнала в пълен хипохондрик, а докторите ми казваха, че съм здрава като бик. Всички симтоми сочеха просто присъпи на паника (естествено, отново сама си поставих диагнозата; не умеех да се доверявам).



Страници:
1/2/
Истинска история:
"Излекувах се от паническо разстройство"

разказва Радостина М.