Здравейте, казвам се Петя и сам на 23 години. От 6 години живея извън България. Преди 3 години решихме с приятелят ми да се приберем за новогодишните празници в България при семейството му.Бях много развълнувана от това пътуване. Когато пристигнахме, на третия ден от престоя ми получих панически атаки, но тогава всъщност не знаех какво се случва с мен. Изплаших се много и се консултирах с личен лекар, но той ми предписа някакви хапчета за симптомите, които имах като разстройство, световъртеж, повдигане. Не ми каза какво се случва с мен. След като прекарах месец в България, чудейки се дали сам луда или не, реших да проверя в интернет дали има информация за преживяното. Попаднах на един форум, от които разбрах, че има много хора, които споделят проблема ми. Също така и че ми е нужен психолог и лекарства, за да се справя с този проблем.
През цялото време не обсъждах проблемите и чувствата си с приятеля ми, защото се страхувах, че няма да ме разбере и че ще ме съди. Посетих няколко пъти психолог, експериментирах с лекарства, антидепресанти, но това не ми помогна да спра да се страхувам. Вече нямах толкова силни кризи, и осъзнавах, че това, което се случва не може да ме убие, но страхът така и не ме пускаше.
Минаха две години и аз продължавах да се боря с този страх. Спрях да излизам с приятели, затворих се в дома си и в себе си и реших, че с времето всичко ще отмине. Но то не отмина. Един ден се събудих и реших с помощта на психиатъра си, че трябва да променя живота си. Събрах си багажа и напуснах приятелят си, за което сега съжалявам. Но тогава си мислих, че ако променя начина си на живот, ако си сменя работата и средата, всичко ще изчезне. Направих всички тези промени и осъзнах, че те не променят нищо. Пак имах страхове, кризи. Всичко си беше като преди само където вече бях сама. Нямаше го приятелят ми. Отдадох на работата си. Докато работех мислих над това, което ми се случи и стигнах до извода, че не беше необходимо да променям средата си, а трябва да променя себе си и начина си на мислене.
И започнах да се променям. Започнах да говоря за проблема си, спрях да си мисля, че като се крия всичко ще отмине и се изправих пред страховете си. Започнах да излизам, да ходя на почивки, на плаж. Намерих си хоби, записах се да уча езици. Подобрих качеството си на работа. Нещата се промениха и най важното е, че спрях да пия хапчета. Вярвах, че ще се справя сама. От няколко месеца не съм имала кризи и не съм мислила толкова често за страха.
Понякога за секунди ми се вие свят и още не съм започнала да ходя по дискотеки, но то това може би е, защото не ме привличат в момента. Вече знам, че аз контролирам паническите атаки, а не те мен, че аз сам по-силна от колкото страха си. Мисля, че щом аз се справих то всеки би могъл, по принцип съм много чувствителна и непостоянна, не сам силен човек или поне не бях докато не осъзнах, че се справих с тях. Работата е там, че паническото разстройство или по скоро паническите атаки си отиват така както са дошли, стига ние да ги пуснем да си отидат.
Аз така се бях вкопчила в тях 3 години, че бях спряла да обичам, да се надявам, да живея. Е, сега сам жива и имам да наваксвам 3 години... Пожелавам ви и на вас да сте свободни да обичате и да живеете. Скайпът ми е chulabg, ако някой има нужда да поговори със сродна душа, която е минала през всичко това, аз сам на среща.
Петя
