B дома на Вера - сестрата на Васа Ганчева, гори свещица. Пламъчето осветява голям портрет на Васа - леко усмихната, винаги готова да се пошегува - такава, каквато я помнят всичките й приятели. "Тя е тук, до мен, говорим си, казах й - сега ще давам интервю за теб...", не крие Вера Ганчева огромната празнота, която е останала в живота й. Току-що се е върнала от апартамента на сестра си. Ходи там всеки ден да наглежда любимия й котарак Хохо. Не смее да го вземе - той усеща, че Васа вече я няма, но все я чака в техния дом. Щом Вера го повика: "Хохчо, къде си" (нейният глас си прилича с този на Васа), котето пристига, тичайки. Но не, не е стопанката му. Сяда и я гледа в очакване: "Кажи ми къде е, кога ще си дойде..." После се оттегля и с часове гледа в една точка... Може би вижда духа й.
- Имаше ли ранни признаци, че Васа не е добре със здравето?
- Да. Уморяваше се по-бързо. С дни не беше докосвала лаптопа си, а толкова обичаше да пише на него, седнала в удобния люлеещ се стол. Дори помислих, че е развален. После се оказа, че в него е само преводът на една книга. Нищо друго! Нито ред! Тя беше много огорчена след края на любимото си тв предаване "Вкусът на живота" в БНТ. Но имаше защо да живее - бяха й предложили от два вестника да води рубрики с тв критика. Това я окриляваше. Много я разстрои смъртта на Иван Славков - те бяха близки. Уви... Накрая беше скършена. Всичко й беше отмиляло. Уби я не интригата с въпросната скрита камера (записът бе излъчен в предаването "Съдебен спор по Нова тв, в което Васа е упреквана, че иска пари за похвална статия - бел.ред.). Уби я охулването, предателството и помията, които я заляха.
Не може човек, който довчера ти се е писал близък, да изрече от тв екрана: “Васа, ти се самоуби!”, а после да плаче, че вече я няма. Наш близък - световноизвестният психиатър Жабленски, казваше, че при този силен стрес и нейната емоционална натура трябва да потърси психотерапевтична помощ. Изтъквам всичко това от уважение към фактите, които са безспорни. Но и за да ги припомня на онези, които изказват мнението, че такова заболяване не може да бъде провокирано от страхотния стрес, на който Васа беше подложена през последните месеци от живота си. Човекът не е само късче материя, но същество със сложно психическо устройство. Атаката срещу него води и до непоправим срив - това се случи с Васа.
- Има много слухове за причините за бързия й край - дори скоротечен рак. Каква е истината?
- Рак нямаше, макар майка ми и други близки да си отидоха с такава диагноза. Васа претърпя операция на жлъчката миналата година. Съвзе се, но изпитваше болки в корема. Не веднъж - цели 3 пъти правихме всички възможни изследвания. Нищо. Здрава. Веднъж не издържах и аз и й казах: " Ето резултатите. Всичко ти е наред!" А тя ми отвърна:
“Ти не разбираш ли, че си отивам. Те ме свършиха!” Стана ми толкова страшно и болно. Лекари ми казаха, че е изпитвала страшни болки. Между първата и втората операция - диагнозата беше преплитане на червата, успя да се прибере замалко в апартамента си. Оставих ги с Хохо в пълна идилия. След ден ми се обади: "Умирам." Линейката веднага я закара пак в "Пирогов". Последваха втора и трета операция, чакаше я четвърта. Лекарите бяха безкрайно грижовни и търпеливи. Надеждата не ни беше отнета до финала.
Разви обаче сепсис и с него дойде и краят й. Докато беше в клиниката, нито веднъж не си пусна телевизора. Васа без телевизор! Това също беше сигнал, че нещата не отиват към добро. Все пак имаше момент, в който нещо просветна. Тя беше боец и оценяваше как лекари и пациенти се борят за живота, възхищаваше им се. "Виж какви хора има, а ние в каква кал джапаме", каза ми един ден. Зарадвах се, реших, че и тя също ще се бори. Приличаше на македонския джинс от нашия род - беше серт и харамия. Засади на вилата божури - бели и червени. Много обичаше божури и люляк. Окапаха, не можа да ги види. Изпратихме я с божури. Тя с тая мъченическа смърт си разплете кармата.
- Последните 3 дни е била в кома...
- Васа обичаше да си води бележки на едни малки листчета. Вчера в дома й намерих едно . Беше писала само един ред със странен за нея нечетлив почерк: "Аз съм лотос сред тиня." Мисля, че това е последното, което е писала. Последните й думи.
След трагичното изживяване следва кaтарзис, както ни учи един от най-великите мислители на древността Аристотел. Думата означава "пречистване", а и "очистване" - нюансът е тънък, но съществен. Освен този класически смисъл, съвсем еднопосочен и задължителен за обществото, понятието носи и друг, съпътстващ: този на психическото облекчаване чрез съпреживяване на нещо трагично, на разтоварването от афекта, от болката. Предполага се, че те са оставили в съзнанието на човека достатъчно дълбока и полезна за него следа. Такъв ефект ми се иска да произведе - в индивидуален и колективен план - и гибелта на Васа. Умишлено употребявам тази дума, защото тя не просто си отиде, а загина в една битка, която се оказа неравна за нея, и поради страданието, болестта, отслабила я и физически, и психически. Това беше процес, продължил близо година.
- Казвате, че сте научили от нея един важен урок.
- Да, тя ми даде урок и ще докажа, че съм го разбрала. Много се обичахме, но и бяхме много различни. Аз подредена, тя - разпиляна. Тя общуваше с много хора, за мен това беше губене на време. А те са получавали от нея спонтанност и обич. Сега разбирам колко много време съм изгубила в интелектуална самота. Ще се опитам по-често да се виждам с нейните приятели, с нашите близки. Васа ме събра с тях. Вече чувствам липсата им. Искам и аз да черпя от тях тази жизненост и човечност, с която взаимно се зареждаха. Тя даваше, но и те й даваха. Всички, които се простиха с нея - а това според мен беше по-добрата България, я изпратиха с много обич. Предстои й още път... На всеки от нас му предстои. Но мисля, че тази любов ще направи пътя й по-лек, ще й бъде като попътен вятър.
- Как понасяте загубата? Има ли хора до вас в този момент?
- С Васа си отиде една голяма част от живота ми. И то хубава, запълнена, незабравима. Благодаря на нейните най-близки приятели - Богдана и Стефан, Елена, Руси, Емилия, Илия, Катя, на роднините, задето ми помогнаха на гроба й. И за най-интимната и задушевна част от нейното изпращане оттук - да преодолея напрежението, което ме парализираше, с прекрасната песен на Стефан Димитров и Михаил Белчев "В полумрака на спомена"("...Все по-близо до ангела, който всеки път тихичко ще взема един от нас.") Пуснахме я край букетите и венците, които отрупваха пресния гроб, а заедно с нас и Васа я слушаха всички творци, оставили дълбоки следи в българската култура, погребани наоколо - Виктор Пасков, Георги Трифонов, Христо Калчев, повечето отишли си без време и понесли незаслужени обиди и огорчения като нея.
- Как искате да я запомнят?
- Васа ни даде пример и равнище, които основателно вдъхват гордост не само на мен. И нека съхраним образа и приноса й такива, каквито те реално бяха. Споделих с най-близки приятели идеята за основаване на фондация на нейно име за награда или стипендия за млад телевизионер - режисьор или публицист, критик. Радвам се, че сега в извънредно активните форуми по повод на кончината й долавям безпогрешно и гласа на новите поколения българи, които ценят нейната нестандартност, толерантност, широта на мисленето и безкомпромисност спрямо всичко, което прегражда и техния път към едно по-чисто бъдеще.
- Какви въпроси поставя пред нас нейната кончина?
- Няма идеални хора тук, на земята. Всички допускаме грешки. Васа не правеше изключение. За разлика от повечето от нас обаче, тя притежаваше такива безспорни човешки и професионални качества, които оправдаваха добронамерената снизходителност към тях и ги превръщаше в щрих от нейната сложна и неповторима личност. Извратеният начин, по който бе извършен опитът за нейното социално и професионално ликвидиране, е поради неудобствата, които причиняваше с непримиримия си критицизъм към пошлостта и посредствеността. Той е незаконен не само по силата на правилата, регулиращи обществото, а и според елементарни нормални принципи. Не след дълго може би всички ще се разправяме с неудобните за нас с компромати, които не са виждали във въображението си автори на антиутопии като Оруел, Хъксли, Замятин и пр. Накъде отиваме? Ще съумеем ли да се пречистим, да очистим средата, в която май по-скоро виреем, отколкото живеем истински? Ето големия въпрос, пред който ни изправя гибелта на Васа.
Усещам, че отговорът му ще се забави достатъчно дълго, за да бъде даден изобщо. "Всичко тече, но нищо не се променя" - това е модификацията на известната древна мъдрост в нашите условия и ужасно ми се иска да не се окаже отново така.
- Вините ли някого?
- Това , което се случи, е причинено не само с нея, а и с още доста други представители на нашата интелигенция, отишли си без време, приковавани и днес на някакъв позорен стълб от духовни джуджета. Ето, това не могат да си представят онези, които й причиниха това дълбоко страдание. Дебелокожи като бизони, те не са в състояние да го разберат, без това, разбира се, да ги оневинява и да им позволява да се наричат нейни "колеги". Няма да ги споменавам поименно, не очаквайте от мен да се замърсявам, произнасяйки имената им. Но съм сигурна, че Алеко Константинов не е подозирал в какви чудовища ще се превърнат неговите хаирсъзи от "Бай Ганьо", типологизиращи представителите на истински подкупната журналистика. Те са мутантите на онова, което у нас продължаваме да наричаме "демокрация". Слугите на олигарсите и продажните политици отдавна са ги задминали по наглост, алчност и безчестие. На най-благородната и чувствителна част от обществото ни се нанесоха и се нанасят непоправими щети - морални, психически, социални. Каква ли ще бъде България в обозримо бъдеще, ако не се даде отпор на онова, което застрашава да я превърне (и всъщност вече я превръща) в територия на бездуховността и простащината? Пустиня.
Мила Вачева