Ами ако нямам сили вече?
Кога ще погледна себе си, кога ще имам деца, как ще
завърша моя пъзел? Много пъти вече си казвам и да умра, ще умра щастлива, защото прозрях. Но какво от това..., целия свят е болен. Неврозата е навсякъде. Като една зараза се предава всичко.
Искам да изляза вече от кошмара, да поема моята първа глътка въздух. И за по- лесно си избрах агресивен съпруг с властна и задушаваща майка и невротичен баща. Ние просто се намерихме. Мен са ме лишили от любов и грижа, а него са го задушили от това.
Мисля, че е еднакво пагубно за личността. Чета много книги за психоанализа, за страха, посещавам психоаналитик, но понякога губя вяра, защото минава време, а аз искам изведнъж да се превърна в друг човек, с ново мислене и нов шанс.

А може би трябва точно обратното, да заобичам себе си?!

Срува ми се, че докато се науча да живея, ще остарея и ще умра. Май това е живота нали? Колко подло.

Гадните панически атаки пак ме преследват

П.Х.

 

 

Всички теми от "Дневници за паническо разстройство"